Върху будистка обител и София е изписана сред други световни градове
Чианг Май в подножието на Хималаите е вторият по големина град в Тайланд. Но на фона на многомилионния Банкок си е направо кротък квартал със своите около 200 хиляди жители.
Той е културното сърце на Страната на усмивките, отдалечено на 700 км от столицата.
Сгушен в долината на река Пинг, Чианг Май е строга противоположност на всеобщата представа за Тайланд. Няма нито копринени плажове, нито квартали с червени фенери, нито толкова „пипнати” травестити, че биха могли да заблудят и най-прецизния мачо.
До там може да стигнете по два начина – през който и да било световен град до Банкок, където да направите кратка опознавателна спирка или през Доха. От София до катарската столица полетът е около пет часа, а от там до Чианг Май се лети малко над 6.
Чианг Май означава нов град и през 1296 година наистина е бил такъв, когато крал Менграй решава да пренесе столицата на кралство Ланна от Чианг Рай. По онова време в неговия храм Уат Чеди Луанг e и местожителството на изумрудения Буда, край който днес се тълпят туристите в кралския дворец на Банкок.
В момента гигантската ступа, чието строителство е започнало през 1391 година, е полуразрушена от земетресение. Посетителите могат само от далеч да снимат заместниците на изумрудения Буда, без да си счупят някой крайник.
Процесията как 14-годишни момчета от Чианг Май отиват под строй да бъдат обръснати за монаси, докато майките им носят оранжевите им одежди на лами и ронят сълзи, на която присъствах, наистина е затрогваща.
Старият град, където са струпани повечето забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във вид на квадратна мандала с пет порти. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, защото до него е можело да се стигне само по реката или върху слонове.
С риск да засегна чувствата на будистите, ще вметна, че според мен божеството приживе е имало поне десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безчет крайници, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия.
Храмът на белия слон
С подобни реликви се гордее обилно декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп – храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от щедро инкрустирани змейове, окупирани от дечица в традиционни носии, които се снимат с туристите срещу дребни стотинки.
Будистката обител е част от светата троица на туриста в Чианг Май – златния, сребърния и белия храм, задължителни за любопитния чуждоземец.
Според легендата монахът Сукхотая получил видение къде сред руините да открие урна с праха на Буда. Там намерил и разполовена костичка от рамото му. По-малката част вградили в светилище, а по-голямата поставили на гърба на бял слон, когото пуснали в джунглата с идеята да им покаже къде да построят храм.
Той дълго бродил, докато не започнал да тръби и да рие земята, „след което се строполил мъртъв. Това бил знак свише да построят Пра Тат Дои Сутхеп – миролюбив комплекс, в който освен пред статуи на Буда се кланят и на индийския бог Ганеша.
Сребърният храм
Сребърният храм не е помпозен като златния си събрат, но внушава изисканост и поразява въображението. Отвън и отвътре Уат Шри Супхан е покрит с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в мрачен ден,
постройката завладява с дискретния си лунен блясък.
А може би усещането идва от стаената, но осезаема енергия на мястото, чиито строеж е започнал през 1495 година. По нова време бил изграден от чисто сребро, но при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.
За жалост, влизането на жени вътре в храма е забранено, но дори и презреният пол може да види филигранно изпълнените посребрени картини, покрили стените от покрива до пода. Благородният метал олицетворява лунната енергия Ин –родоначалничка на всичко.
Фриз с имена на световни столици опасва долната част на храма.
С гордост и почуда видях името на София между Лисабон и Рим.
И докато сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на около 150 км в Чианг Рай.
Белият храм
В сравнение с побратимите си Белият храм е презрително млад, но докато сребърният прилича на ковчеже за бижута, този е като сцена от „Замръзналото кралство”. Особена на снимка – изящни фигури, подобни на дантела кули и арки, сякаш излети от фино стъкло. Нищо подобно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и скулптор Чалемчай са издигне частно светилище по собствен вкус и през 1997 година прерязал лентата за посетители. Авантюрата му струвала 40 млн. бата – около 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всякакъв смисъл, да създаде място за медитация, размисъл и изучаване на свещени текстове.
Може би затова още от входа
посетителите са посрещнати от собствените им грехове
– от земята стърчат ръцете на хора от ада, подават се крайници на чудовища, а от клоните на дърветата висят отрязани глави. Плюс заветите на художника, които са кратка версия на десетте божи заповеди – да не пият, пушат, убиват и изневеряват.
В храма е забранено да се снима, но екскурзоводите охотно посочват в очите на Буда образите на Осама и Буш. Класическите сюжети са съчетани със съвременни символи. Преобладава огнено червеното – символ на живота и на желанията.
В основната сграда се влиза по мост, преход, който изобразява смъртта. Ако преодолееш егоистичните си желания, можеш да преминеш. В края те чакат духовете, които решават към ада или към рая да те пренасочат.
Белият храм внушава изящество и покой – водоскоци, бухнали туфи зеленина и цветя. Дори тоалетните са направени без да се жали материала – в случая са… златни.
Основното послание е, че адът за човешката душа са страданията, които преживяваме в съвременния свят – страх, отчаяние, съблазни, но и вътрешният огън, който помита всичката мръсотия, срещната по пътя. Само той може да доведе до преобразуването на душата в бяла и чиста – като Белия храм.
